След въвеждането на глобалните тарифи от страна на САЩ на 2 април 2025 г., светът официално навлезе в етап на разглобяване на пост-втората световна война архитектура на търговска взаимозависимост.
САЩ, чийто модел на влияние в продължение на десетилетия се опираше на импликациите на глобализацията в лицето на глобалната търговия, доларова хегемония и отворения пазар. Към настоящия момент обаче те направиха рязък завой навътре, като се отказаха от активната си роля на универсален арбитър и възприеха позицията на икономически бастион с протекционистки периметър.
Новият курс, представен от Вашингтон като политика на „реципрочност“, по същество е унилатерален отказ от дългосрочния консенсус, че глобалната либерализация на търговията е носител на просперитет и политическа стабилност.
Последствията вече са видими чрез сривове на цените на акциите по борсите, повишена волатилност при пазарите на суровини, срив на доверието в доларовите деривати и верижна реакция на ответни мерки от ключови икономики, включително БРИКС, Япония и ЕС.
Новите реалности разпадат предишния икономически универсализъм и създават свят на фрагментирана взаимозависимост.
В интервю за CBS News, бившият търговски представител на САЩ от първия мандат на Доналд Тръмп, Робърт Лайтхайзър заяви:
„Около 1 трилион долара годишно богатство от Съединените щати [се] прехвърля на геополитически противник. Това е безумие. И то работи.“
Това не е просто остра формулировка, а симптом на системна промяна, в която самата геометрия на международната търговия се разпада като универсален език и се превръща в средство за формиране на геополитически и икономически лагери и съюзи.
Да не забравяме, че съюзите се създават, за да пазят от враговете т.е. предстои ни разделение на наши и чужди, в което ще се потопи цялата човешка цивилизация следващите десетилетия в състезание за глобална доминация.
Как ЕС може да бъде силен без армия
В този сложен вакуум се очертава нова динамика, която обаче не се опира на военна експанзия, противно на инвестициите на ЕС в отбрана, а чрез разместване на тежестта на икономическата центростремителност.
И ако съществува сила, която може да действа като стабилизиращ полюс без да прибягва до експанзивна сила, то това е Европейският съюз.
Не защото има армия, не защото е монолитен, а защото държи последния отворен и регулаторно предсказуем пазар, който останалият свят все още желае. Пазар, който не е зависим от диктатурата на дефицита, а от излишъка на доверие.
Там е скрита „европейската армия“, а не в 800 милиарда за отбрана, които да дадем на враговете си, за да ни въоръжат, а после да спрат дистанционно транспондера (справка Украйна и отрязаните дистанционно, без контакт от интегрираната система самолети F16).
Пазарът като армия
ЕС не разполага със свръхмощна индустрия, с изнесена военна сила или с риторика, способна да мобилизира съюзи.
Това, с което разполага, е регулиран, стабилен и платежоспособен пазар с 500 милиона потребители и силна правна инфраструктура (макар напоследък Франция и Румъния да не го показват при изборите си).
В свят, в който икономическите блокове се затварят, а протекционизмът се легитимира като инструмент на суверенитет, възможността да продаваш стоки в ЕС се превръща в привилегия, не в даденост. Достъпът до този пазар вече не трябва да се третира като право, а като договаряема стойност с геополитическо измерение.
Време е ЕС да покаже своята армия. Не ракети, не самолети, не танкове, дори не дронове, а потребители. Потребители, които имат пари да купуват всичко, което света произвежда стига да бъде внесено… с платени мита.
Търговските отношения не могат да бъдат третирани като автономна сфера, изолирана от външната политика и стратегическите интереси. Те следва да представляват интегирана част от тях и използвани ефективно като такива за постигане на външнополитическите цели на ЕС. Крайно време е да се дефинират такива, за да не похабим и това предимство на Европа в ръцете на посредствени и некомпетентни „лидери“.
Няма как европейската визия и пазарната армия обаче да се случи начело с инертни чиновници, които следват, вместо да водят.
Хора като Урсула фон дер Лайен, Макрон, Мерц или друг ЕС политик от настоящата мрежа на европейския елит са доказали, че нямат визия, смелост и компетенции за друго освен капачки за шишета, безумни регулации и много, ама много кухи фрази.
Търговските отношения и ЕС пазарът трябва да бъдат преформулирани като инструмент за влияние, които пряко отговаря за договаряне на суровини, технологии, индустриални трансфери и политическа лоялност.
Европа не може повече да бъде просто пазар. Тя трябва да стане икономическа крепост с контролирани врати и стратегическо разпределение на достъпа. Отворен пазар, без стратегически филтри и цели е равносилен на капитулация в условия на международна несигурност, която тресе света.
Всеки играч в света днес като САЩ, Китай, Русия, Индия, Турция и т.н. използва свое собствено адаптирано „оръжие“.
САЩ развиват високи технологии, Китай масово производство на ниска цена, Русия – оръжие и суровини, Индия – демография и бъдещ индустриален капацитет, Турция –бежанците към ЕС.
Европа има своето, нарича се пазар и всички по-горе искат да участват там. Време е да включим оръжието да се зарежда, за да можем да го използваме при нужда, а не отново да инвестираме в инструменти, в които добри са другите, а не ние.
Суровинна уязвимост и геополитическа зависимост
По-малко от 2% от редкоземните елементи, необходими за европейската индустрия, се добиват в ЕС. Над 70% от необходимите материали за отбрана, да не говорим за електроника, батерии, зелена енергия и прочие идват от Китай.
Това не е просто търговски дисбаланс. Това е дългосрочна структурна уязвимост, която прави всеки военен или икономически суверенитет илюзорен. При криза на доставки, Европа няма буфери – има зависимости, превърнати в геополитически капани, от които няма измъкване без чудовищна цена за европейските данъкоплатци като нас.
Това, което Европа днес преживява, е форма на геополитическо задушаване чрез логистика. Изборът не е между отвореност и изолация. Изборът е между стратегическа самостоятелност и функционална зависимост.
Европа може да приеме ролята на мълчалив потребител в чужда система или да започне да договаря собствените си зависимости с цена и контрол. Пренареждането на веригите за доставки вече не е икономическа опция, а въпрос на оцеляване като геополитически субект.
Проблемите на Европа не се решават. Те се натрупват като спестявания под дюшека.
Сещам се за „Бюджет 2025“ в България, в който просто раздаваме повече пари, за да си купим още време (и гласове от бюджетния сектор, толкова характерно за Герб).
Време, в което да продължим да се опитваме да спрем часовника днес, за да не се случи никога утре, защото много европейци вече ясно си дават сметка, че бъдещето им в този кален брюкселски чиновнически коловоз е обречено на тежък провал.
Условие, не възнаграждение
В продължение на десетилетия Европа предоставяше достъп до своя пазар като форма на мека сила, базирана на предпоставката, че търговията ще води до политическо сближаване. Тази парадигма се срина и трябва да се адаптираме.
Не, не с поръчки на 800 милиарда за оръжие на немски и френски компании(да, не са български, но иначе сме равни на хартия), а с активност, адаптивност и визия за утре. Защото утре идва, дори да не сме съгласни.
В свят на мощни, агресивни хищни геополитически и икономически блокове и стратегическа несигурност, достъпът до пазара трябва да бъде обвързан с контраангажименти:
- Добив на суровини на територията на ЕС или под неин регулаторен контрол;
- Производствени квоти и технологичен трансфер;
- Подкрепа на европейски позиции в международни форуми;
- Ограничения върху паралелни съюзи със стратегически конкуренти (Китай, Русия, САЩ);
- И много други идеи и варианти, които съществуват.
Тези условия не са форма на наказание. Те са формула за стабилност в свят, в който лоялността се договаря, а не се приема за даденост. Европа трябва да бъде безмилостно прагматична, дори ако това означава отказ от част от универсалистичната си реторика.
В свят, където икономиката отново се политизира, политикономията е единствената валидна стратегия за дългосрочна стабилност.
Другото е утопия, базирана на позитивно мислене от настоящите ЕС чиновници.
Последния шанс на ЕС – новата сделка
В началото на 2000-те години Китай предложи на Африка инфраструктура срещу ресурси. Днес Европа трябва да предложи пазар срещу ресурси.
Това е логиката на новата сделка. Стига хуманитарна помощ. Стига демократично наставничество. Време е за взаимна и измерима (не ценностна както досега) полза с геостратегически под-текст.
В свят, в който Африка вече не е периферия, а суровинен център, партньорствата трябва да се изграждат на основата на индустриална симбиоза.
Японският премиер Шиндзо Абе през Февруари, 2020 година, във връзка с Covid истерията отбеляза за National Interest:
„Поради коронавируса, по-малко продукти идват от Китай до Япония. Хората са загрижени за нашите вериги за доставки.“
Това не е препоръка, а геополитическо предупреждение за рисковете на бъдещето. Динамиката е ясна – в отсъствие на активна стратегия, пазарът на Европа ще бъде погълнат и дискретно(или не) управляван от чужди стратегии и интереси.
ЕС може да стане архитект на нова търговска топология – такава, в която Югоизточна Азия, Латинска Америка и части от Африка изграждат индустриални капацитети и суровинни партньорства в замяна на устойчив достъп до европейски потребители.
Това обаче ще изисква от неадекватния брюкселски елит воля да се откаже от фикцията за отвореност без условия.
Всеки договор, всяка квота, всяка сертификация, всяко евро трябва да се превърнат в геополитически лост за европейците, иначе ще се превърнат в лостове за нашите конкуренти.
Историята е показала многократно, че геополитическите прозорци не се отварят често и никога не остават отворени дълго. Те са възможности за умелите и провал за некадърните.
Америка абдикира от позицията на глобален арбитър. Китай е мощен, но самозатворен. Индия е фрагментирана. Русия е изолирана.
Европа има шанс да дефинира новата икономическа система и то не чрез армия, а чрез пазар. Но този шанс е ограничен.
Следващите 24-36 месеца ще определят дали ЕС ще бъде играч или просто арена. Ако пазарът не бъде трансформиран в инструмент за въздействие и влияние, той ще бъде погълнат от чужди интереси, пренареден чрез сделки извън Брюксел и използван без възможност за въздействие.
Силата на Европа никога не е била в ударната мощ, а в способността ѝ да създава норми, регулация и ограничения. Макар обичайно именно те да са причината за повечето проблеми в ЕС, то както казват в старото клише, когато животът ти поднесе лимони – направи си лимонада.
Сега нормите, регулациите, ограниченията трябва да се превърнат в ясни и целенасочени условия. Условията – в договори, а договорите – в лостове за оформяне на глобалната архитектура на утрешния ден.
Пазарът вече не е просто икономическа реалност. Той е инструмент за власт. Време е Европа да започне да го управлява като такъв.
Време е да получим истинска европейска армия, която да превърнем в договаряща сила, а Европа в зона с платен достъп, а не в зона за обещания – за чертежи на самолети, снимки на ракети или рисунки на кораби …за 12-13-цифрени суми.
Да отвори вратите си само за онези, които са готови да участват в изграждането на нейния суверенитет.
Да постави условия, да очертае линии, да запише своята икономическа воля в договори със стратегическа памет и геополитическа значимост.
Ако не го направи, ще остане последният открит пазар в свят, който не се съобразява с нея, защото тя е няма. Европа просто ще бъде геополитическа витрина, през която другите ще увеличават своето влияние, докато Европа остава потребител на илюзии.
Имаме шанс. Малък, но шанс.
Време е да го използваме или е време да се примирим със смъртта на този проект, защото ако не го направим ще сме се превърнали окончателно в един застаряващ, претенциозен, напудрен, парвенюшки…битак.
п.с. Нека сега столичните еснафи от Съвета на Умнокрасивитета за „Добро и Зло“ да ме нарекат евроскептик(вместо еврореформатор) и копейка(вместо реалист), за да прикрият собствената си ментална посредственост и очевидната си интелекулна импотентност…