Великата френска революция и съвременното робство

Къде е огънят ни

Париж, 1789 година.

Улиците миришат на барут и на кръв. Миришат на страх – но не страхът на народа, а страхът на властта.

Хиляди ръце, грапави от работа, почернели от глад, стискат вили и брадви. Очите им горят. В гърдите им бие нещо, което никой закон не може да опише и никой крал не може да укроти. Човешкото достойнство, пробудено от хилядолетен сън.

Liberté, égalité, fraternité“, не просто думи. Кръв. Клетва. Завет.

Когато Бастилията пада, тя не пада като сграда. Пада една идея, че човек може да бъде роб на друг човек само защото вторият носи корона. Пада лъжата, че властта идва от Бога, а не от волята на хората. И от руините се ражда мечта.

Европа на свободните, в която всеки човек е равен пред закона, в която братството не е празна дума, а истински принцип. Ценност.

Брюксел, 2025 година.

Улиците миришат на соево лате и на его. Никой не бяга. Никой не крещи.

В сградите от стъкло и стомана мъже и жени в скъпи костюми подписват директиви. Регулират. Категоризират. Стандартизират. Колко извита може да бъде краставицата? Колко силна може да бъде прахосмукачката? С колко букви трябва да бъде етикетът на сиренето?

Това ли е наследството на Революцията?

За това ли е текла кръв?

За да може някой функционер, който никога не е изпитвал глад, никога не е работил, никога не е рискувал нищо повече от кариерата си да ми казва какъв хляб да ям? Или какво мога и какво не мога да говоря?

Парадоксът на свободата, превърната в затвор…

Френската революция роди идеята, че властта принадлежи на народа, че правителството е слуга, а не господар, че законите съществуват, за да защитават свободата, а не да я задушават.

И какво направихме с тази идея?

Построихме бюрократичен Левиатан.

Чудовище от параграфи и клаузи, от комитети и подкомитети, от директиви и регламенти. Същество, което расте всеки ден, което се храни с нашите данъци и изхвърля като отпадък нашата свобода.

Якобинците мечтаеха за република на добродетелта.

Ние построихме република на формуляра.

Робеспиер вярваше, че терорът е инструмент на справедливостта. И сгреши. За това плати с главата си. Той поне вярваше в нещо. Поне гореше от убеждения.

В какво вярва Урсула фон дер Лайен?

В кохезионни политики? В устойчиво развитие? В зелени сертификати? Това не са убеждения.

Това са клише слайдове от PowerPoint презентация!

Децата на Революцията, станали овце

Вижте ни. Вижте какво в какво сме се превърнали. Прадедите ни са щурмували крепости. Ние щурмуваме уебсайтове, за да подадем електронни декларации.

Те са гинели за право на глас. Ние не ходим да гласуваме, защото няма просто смисъл.

Те са горели от ярост срещу несправедливостта. Ние скролваме из социалните мрежи и пишем ядосани емотикони.

Ние сме поколението, което има повече права от всяко предишно поколение и няма дори малко кураж да ги защитава.

Знаете ли какво е истинското робство?

Не веригите. Веригите са честни. Те казват – ти си роб.

Истинското робство е, когато ти сам вярваш, че си свободен, докато невидими нишки контролират всяко твое движение. Дори какво мислиш. Какво говориш. Как се раждаш и как умираш.

Когато вдигаш рамене и казваш, че такива са правилата. Когато приемаш, че някой непознат, седящ в офис на 2000 километра има право да решава как да живееш.

Това е Европейският съюз днес…позлатена клетка, в която птиците са забравили, че имат криле.

И казаха, че е за ваше добро…

Те винаги казват, че е за наше добро.

Директивата за личните данни – за наше добро.

Регламентът за изкуствения интелект – за наше добро.

Зеленият пакт – за наше добро.

Фискалните правила – за наше добро.

…Луи XVI също мислеше, че управлява за доброто на народа. Мария Антоанета вярваше, че селяните ще бъдат доволни да ядат пасти, ако нямат хляб.

Властта винаги има „добри намерения“. Винаги. Като в клишето. Никой тиранин в историята не е казвал никога – вижте поробвам ви, защото мога и толкова. Всички са казвали мило – това е за ваше добро.

Но ето въпроса, който никой не задава в Брюксел…

Кой ви даде правото? Кой ви избра?

Кой от нас гласува за Урсула фон дер Лайен?

Кой от нас поиска Комисия, която да управлява живота му? Кой се събуди една сутрин и каза – моля ви искам непознати технократи да решават какъв автомобил да карам, каква храна да ям, каква енергия да използвам? Никой.

И все пак те управляват. Не с армии. Не с тайна полиция. Саддам е аматьор.С нещо много по-коварно. С бруталното предположение, че ние, ние сме твърде глупави, за да управляваме собствения си живот. За това сме домашни любимци. Угоени морски прасета.

Призракът на Бастилията е жив, нали? Понякога, късно през нощта, когато Брюксел заспива, изморен от поредното масирано бълване на директиви за това или онова, аз си представям нещо. Представям си призраците на 1789.Представям си простите хора, работниците, занаятчиите да се разхождат из мраморните коридори на Европейския парламент.

Да гледат заседателните зали. Да четат директивите.

Какво биха казали? Мисля, че биха плакали. Не от гняв. От срам.

„За това ли умряхме? – биха попитали. – За да може някой да регулира кривината на банана или състава на брашното? За това ли щурмувахме Бастилията?“ – биха извикали. – За да може внуците ни да бъдат глобявани за неправилно сортиране на боклука или грубо отношение към кокошките?“.

„За това ли обезглавихме краля? – биха зашепнали. – За да ви управляват жалки псевдо кралици, които са плод на компромис, а не на битка. Плод на консенсус, не на избори. Плод на лицемерието.

Но ние спим.И това е най-трагичното. Ние спим. Спим, докато ни ограбват бъдещето.

Спим, докато унищожават всичко в името на климата. Примерно. Спим, докато отварят границите за всички, освен разбира се за собствените ни мечти.

Спим, докато ни казват, че сме „граждани на Европа“. Сякаш това е чест, а не обида. Гражданин на Европа? Това е за селяните на Европа!

Какво означава гражданин на Европа?

Че нямам родина? Че съм заменяем? Че съм номер? Число? Данъчна декларация, паспорт или кредитна карта?

Че някой бюрократ в Брюксел има право над съдбата ми, само защото някой друг политик е подписал договор, за който никой не ме е питал?

Това не е гражданство. Това е номер в регистър.

Това не е свобода. Това е нова форма на крепостничество. Да за модерното проевропейско селячество. То има традиции в това. Новия феодализъм при новия барон, граф, маркиз или …ага. По-чисто, по-стерилно, по-добре осветено. Но все така робство. С нова опаковка.

Една история за гилотината

Знаете ли какво е интересното на гилотината?

Тя е най-демократичното нещо, което Европа някога е виждала и ще вижда. Пред острието ѝ всички са равни.

Кралят умира като обикновен голтак. Аристократът пада като селянин. Богатия като просяк. Връзките не помагат. Титлите не помагат. Гилотината е крайният изравнител, както в прословутата реплика на Самюел Колт („God created men, Col. Colt made them equal„).

Тя казва – няма значение кой си бил. Важно е какво си направил.

Днес нямаме гилотини. Имаме …механизми за отчетност. Имаме …междуинституционален диалог. Имаме …процедури за нарушение.

Но какво означават те?

Нищо.

Когато Комисията сгреши, кой плаща? Никой.

Когато директива унищожи индустрията, кой отговаря? Никой.

Когато поредния кариеристки настроен невеж еврократ похарчи милиони за безсмислен проект кой е наказан? Никой.

Те са недосегаеми. Невидими. Неуязвими.

Това е най-голямата разлика между 1789 и 2025. Тогава поне знаехме кой е врагът. Виждахме го. Имаше лице, име, адрес.

Днес врагът е навсякъде и никъде. Той е система. Процедура. Алгоритъм. Формуляр.

Как щурмуваш Бастилия, която няма стени?

Но аз ви питам…

Къде е огънят ви?

Къде е гневът, който трябва да гори в сърцето на всеки свободен човек?

Къде са децата на Революцията? Станете. Станете от пластмасовите си офис столове. Затворете Excel таблиците. Погледнете се в огледалото и се запитайте – това ли е животът, за който съм роден? Не, не бъдете 343222 кандидат-инфлуенсър.

Да бъда управляван от хора, които не познавам, за които не съм гласувал, които дори не знаят как изглеждам и правят каквото си искат с живота ми, а аз не мога да направя нищо, за да ги спра?

Защото ако отговорът е „да“… мъртви сме. Просто още дишаме. Но ако отговорът е „не“ и ако нещо дълбоко в душата ви крещи „НЕ!„…тогава има смисъл.

Какво искаме?

Не искаме кръв. Не искаме хаос. Не искаме революция на гилотините и терора.

Искаме нещо много по-просто и много по-страшно за тях.

…Искаме свободата си обратно.

Искаме правото сами да решаваме как да живеем. Какво да ядем. Как да отопляваме домовете си. Какви коли да караме. Как да отглеждаме децата си.

Искаме да бъдем граждани, а не крепостни селяни. Не членове на някакъв абстрактен „Европейски проект“, а на собствените си държави, на собствените си общности, на собствените си семейства.

Искаме да ни питат.

Да ни слушат.

Да ни уважават.

Искаме властта да се върне там, откъдето е дошла.

При народа.

Манифест на новия бунт

Ние не сме левица. Не сме десница. Ние сме хора. Ние не искаме да рушим. Искаме да строим. Ние не мразим Европа. Ние обичаме Европа. Истинската Европа на нациите, на културите, на езиците, на различията.

Не фалшивата Европа на униформените регулации и безликите директиви. Не онази, която ти казва как да мислиш, кавко да ядеш, как да живееш. Не мечтаем за 1984, защото сме наследниците на 1789.

И знаете ли – искаме си наследството!

До Урсула фон дер Лайен.

До всички комисари, директори, началници на кабинети.

До всички, които са забравили, че властта е назаем, не за постоянно.

Чуйте ни. Чуйте ни, докато говорим. Защото ако не ни чуете сега, един ден ще ни чуете, когато крещим.

Чуйте ни, докато пишем. Защото ако не ни чуете сега, един ден ще ни чуете, когато маршируваме.

Чуйте ни, докато сме търпеливи. Защото търпението на народа не е безкрайно.

Историята се повтаря.

Първия път като трагедия.

Втория път като фарс.

Но третия път? Третия път е нашият избор какво ще бъде накрая.

Ти

Да, ти. Който четеш това. Не чакай някой да те поведе към селото ти. Вече си гражданин!

Води сам. Не казвай „няма смисъл“.

Защото смисълът не се намира, ако щеш и в 200 държави да си ходил!

Сисълът се създава!

Прадедите ни са щурмували крепости с вили. Ние имаме нещо много по-мощно – глас. Имаме интернет. Имаме се един друг.

Единственото, което ни липсва, е куражът да ги използваме. Но куражът е избор. И този избор е твой.

Можеш да затвориш тази страница и да продължиш деня си. Да се върнеш към рутината. Да кажеш “ наистина интересно беше“ и да забравиш.

Или можеш да направиш нещо.

Нещо малко.

Нещо голямо.

Няма значение.

Важното е да направиш нещо.

Защото революциите не започват с армии.

Те започват с един човек, който казва:

„СТИГА!“

5/5 - (1 vote)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *