Макар адептите на света да са открили, че хората имат сходни потребности и реагират с огромно ниво на предсказуемост на различни дразнители, то в крайна сметка на микрониво съществува диференциация между тях.
Опита „да изрази себе си„, чрез субкултурен мейнстрийм доведе до това, че в България вече има поне 12 евроатлантически вида. Някои от тях мигрират, други не, но ако решат – винаги мигрират на Запад.
Популациите на Homo europatlanticus bulgaricus repentitus са неголеми, но за сметка на това по време на „любовния сезон“ (най-често около изборите) са най-кресливото и шумно животно в гората.
Ето по-детайлно обяснение на този вид, продукт на пост-прост-модернизма…
Homo europatlanticus bulgaricus repentitus
(лат.)
Описание:
Средноголям хоминид от постсоциалистичния период, характеризиращ се с ускорена адаптация към външни идеологически модели при отсъствие на дълбока вътрешна интеграция.
Видът проявява силна зависимост от външно одобрение, склонност към реторичен евроентусиазъм и едновременно с това латентен комплекс за провинциалност.
Отличава се с бърза смяна на убежденията в зависимост от политическия климат и с изразена чувствителност към международни авторитети.
Поведенческият му репертоар включва показна морална лоялност, съчетана с практическа непоследователност и вътрешно раздвоение между национална идентичност и геополитическа мимикрия. Разпространен е основно в градски среди и е съсредоточен в медийни и административни биотопи, където често функционира като конектор и посредник между локалната култура и външни идеологически системи.
Разпространение:
Балканския полуостров с висока плътност в територии под силно геополитическо влияние.
Поведенчески белези:
Висока степен на приспособимост, кратък идеологически цикъл, ниска устойчивост на когнитивен дисонанс, склонност към имитация на морални модели.
Етимология („homo“ няма да Ви го обяснявам нарочно):
- europatlanticus – отнася се до евроатлантическата ориентация;
- bulgaricus – обозначава географския произход;
- repentitus – от латински „разкайвам се“, изразява вътрешната колебливост и постфактум дистанцирането от предходни убеждения.
По-долу ще разгледаме 12-те доминиращи вида в нашата полит-фауна в края на първата 1/4 на 21 век:
Таблица на мотивациите и реалностите
| Тип евроатлантик | Основна мотивация | Отношение към реалността | Социална функция | Прогноза за бъдещето |
|---|---|---|---|---|
| 1. Платените (оперативни агенти) | Финансова / кариерна зависимост | Нулево- реалността се пренаписва по заповед и шаблон | Разпространители на унифициран наратив / опорни точки | Ще оцелеят, докато има грантове |
| 2. Старите СДС романтици | Антикомунистическа идеология, морална кауза | Частична- вярват в идеал, не в геополитика | Носители на историческа памет, валидатори на Запада | Изчезващ вид, като последните истински дон кихоти |
| 3. Вярващите фанатици | Емоционална вяра, пропагандно формирана | Илюзорно-патетична- объркване на морал, етика, право и политика | Емоционален декор на евроатлантизма | Ще преживеят Reality Check и криза на идентичността |
| 4. Евроатлантици по интерес (кеш прагматици) | Личен бизнес интерес, свързан със Запада | Селективна- реалността се мери в ЕС метри | Полезни идиоти на глобалния пазар | Ще сменят знамето при промяна на пазарите |
| 5. Психологическите евроатлантици (идентификационни) | Социален статус, принадлежност към „модерното“ | Символична- вяра в бранда, не в съдържанието. Brand войни. | Носители на градската митология за евроатлантизма | Ще преживеят културен шок, когато модата се смени |
| 6. Евроатлантиците в преход (разочарованите) | Отрезвяване след сблъсък с реалността | Висока- търсят баланс, осъзнават многополюсността, но не я признават …още | Критична интелигенция в зародиш | Ще станат доминиращи в бъдещата реалистична десница |
| 7. Евроатлантици по Netflix навик | Културна консумация и внушение от предишния епизод | Интерпретация с опростяване на сложни процеси | Културен резонатор на „ценностите“ /слънчогледи/ | Ще мигрират с попкултурните трендове през лятото |
| 8. Евроатлантици по ДДС | Приход от еврофондове и проекти | Счетоводно-прагматична- числата диктуват принципите | Оптимизатори на грантови схеми | Ще се преквалифицират според новите механизми и схеми за кеш |
| 9. Евроатлантици по LinkedIn | Кариерно сигнализиране и личен бранд | Жаргонно-покрито – опаковка, вместо съдържание | HR-морализатори и лидери на мнения, cyber bullies | Ще мрънкат, независимо от фактите в геополитиката |
| 10. Евроатлантици по подразбиране | Инерция и конформизъм | Повърхностни- мимикрия на медийно мнение | Електорална маса за статукво …или антистатукво | Висока волатилност при кризи |
| 11. Постравматични евроатлантици | Компенсация за минали унижения | Морален абсолютизъм– свят в черно и бяло, „Добрите и лошите“ | Символен пазител на „правата“ вяра | Риск от разочарование и рязък завой |
| 12. Евроатлантици по суета (позьори на ценностите) | Социален статус и медийна видимост | Естетизирана- форма над съдържанието | Модератори на дневен ред чрез копирани цитати | Бързо ще прекомпозират позата към следващата мода |
Нека сега разгледаме видовете отделно с техните специфични характеристики. Имената могат да се различават спрямо таблицата, но формулировката е същата, така, че лесно ще можете да се ориентирате в контекста:
1. Платените (оперативните)
Това са хората, които обичат Европа толкова, колкото Европа им плаща. Те вярват в демокрацията по банков път.
Могат да цитират всички ценности на НАТО наизуст, ако това е условие за следващия транш (авторът все още не може това). Тяхната страст към „европейските принципи“ се активира със скоростта, с която влизат еврата по сметката и темпото на звука „ча-чинк“.
Когато някой спомене „Брюксел“, те получават професионален прилив на вдъхновение, който трае точно до следващия отчетен период.
Тези хора имат еластична съвест и изключително чувствителен нос за грантове– надушват финансиране от километри, което ги поставя близко до лешоядите като обоняние… и не толкова далеч като поведение.
Моралът им е временен файл, който се презаписва при всяка нова програма за „подкрепа на демократичните процеси“.
Разбират от политика, колкото жираф от бойлери, но компенсират с изкуството да говорят с тежки термини и нулево съдържание.
Ако утре финансирането дойде от Марс, те ще станат първите марсоатлантици и ще обяснят, че Червената планета винаги е била символ на свободата.
2. Старите СДС романтици
Те са идеалисти от времето, когато думата „промяна“ все още звучеше като песен, а не като PR кампания и мръсна дума. Това са хора, които вярват, че Западът е морален спасител, а не икономически хищник.
Това е каузата на живота им, малко съжаляват, че не е това, което са искали, но няма връщане назад. Те са искрени, но уморени- техните души носят аромата на нафталин и надежда.
В тяхната представа Европа е храм, в който всички са честни, пунктуални и говорят с британски акцент. Те продължават да вярват в това, въпреки че децата им живеят в Англия и им разказват друго.
СДС романтикът не иска власт- той иска смисъл. Когато обяснява защо обича Европа, очите му блестят като на куче, което току-що е чуло думата „кренвирш“.
За него ЕС е като отдавна изгубена любов– все още прекрасна, но вече омъжена за някой по-богат. Стара любов по спомен, изстинала преди да разцъфне, а днес спомен за младостта- евроатлантическата версия на „При Бай Тошо беше по-добре“.
Те изчезват тихо, но с достойнство, и ако някой ден наистина има рай, той сигурно ще се казва „Брюксел 1992“ и те ще бъдат там.
3. Вярващите фанатици
Те са духовните кръстоносци на евроатлантизма– хора, които мислят, че Европейската комисия е вид небесен синод. М-м-м, да, не толкова далеч от Ислямска държава, просто разликата е по вертикала, а не по хоризонтала в координатната система за политическата ориентация.
За тях всеки, който не обожава Запада, е еретик и потенциален агент на злото, най-често Путин, но може и Си, Ким, Бай Ставри и т.н.
Когато слушат новини от CNN, усещат не просто информация, а божествено откровение, а зърната им щръкват към тавана.
Те не анализират, те проповядват. Амин!
Ако ги попиташ дали са виждали Европа, ще ти отговорят: „Не, но я усещам в сърцето си.“
Тези хора са искрени, но напълно непрактични. Вярват, че Еврозоната ще донесе рай и че НАТО е гарант за вечен мир– все едно някой да вярва, че диетична кола гори мазнини.
Те ще те анатемосат, ако споменеш думите „многополюсен свят“, и ще те обвинят, че си пета колона, докато зеят с пълно гърло „Тук не е Мацква!“ или „MAKAK?!?“
А когато разберат, че свободата има цена, ще преживеят криза на вярата толкова тежка, че и д-р Фройд би вдигнал ръце, вероятно да си вземе пистолета и да им тегли куршума, като на кон със счупен крак- поне да не се мъчат и страдат.
4. Евроатлантици по интерес (кеш прагматици)
Това са хората, за които Западът е не кауза, а касов апарат.
Те говорят за демокрация, докато подписват договори, и за ценности, когато ги ценообразуват.
Вярата им е функция на пазарите, а убежденията– на валутния курс. Те обичат Европа, защото им плаща навреме.
Ако утре рублата стане по-стабилна, ще започнат да цитират Пушкин в LinkedIn.
Те са политическите хамелеони на Новото време. На сутринта могат да говорят за евроинтеграция, а следобед- за икономическа автономия, стига клиентът да го изисква.
Те обичат да казват „бизнесът трябва да е в синхрон с ценностите“, но имат предвид „да не губим европейския пазар“. Ако моралът имаше валута, тези хора щяха да са чейнчаджиите, които я търгуват на Магурата.
За тях светът е пазар, а Западът- логото на успеха.
5. Психологическите евроатлантици (идентификационни)
За тях Западът е лайфстайл, не светоглед. Те не могат да обяснят какво е геополитика, но знаят какво е Flat White и ESG.
Виждате ги по кафенетата с MacBook-и, които не са отваряли от 2020г., но въпреки това се чувстват част от „дигиталната Европа“.
Те носят тениски с надпис „Future is European“, но не могат да обяснят какво означава бъдеще. Вярват, че „да си европеец“ е просто правилният филтър в Instagram.
Тези хора не мислят- те позират. За тях политическото мнение е аксесоар. Ако модата се обърне и Изтокът стане готин, те първи ще започнат да медитират върху ценностите на Шанхайската организация за сътрудничество.
Евроатлантизмът им е като абонамент за Netflix– автоматично подновяване без да се четат условията. Просто кликат „Ok“ / „I agree“.
Те са хората, които могат да изкарат три часа в спор за това кой е по-прогресивен, без да забележат, че говорят в кръг, като Wi-Fi без сигнал.
6. Евроатлантиците в преход (разочарованите)
Това са бившите вярващи, които са минали през огъня на реалността.
Някога са вярвали, че Западът е безгрешен, а после са разбрали, че и той има влага по стените. Те вече не обичат лозунги, а факти.
Не им трябва проповедник, а баланс. Отдавна са осъзнали, че лозето не ще молитва, а мотика. Ако първите евроатлантици са били ентусиасти, тези са реалисти– хора, които вече знаят, че и най-святата кауза може да има счетоводител.
Те говорят тихо, но мислят тежко. Не се връзват на PR приказки за „европейско семейство“, защото вече са видели, че в това семейство всички са братя, но някои имат по-големи порции.
Те вярват, че България може да бъде партньор, не придатък. И най-важното – разбират, че бъдещето не принадлежи на тези, които вярват сляпо, а на онези, които питат спокойно.
Ако някой ден България има истинска политическа зрялост, тя ще носи лицето на този тип – леко изморено, леко иронично, но с отворени очи.
7. Евроатлантици по Netflix навик
Това е модерната градска подкатегория на „вярващите“, чиято геополитическа ориентация се гради изцяло върху гледаните сериали.
Те вярват, че светът се дели на „демократи“ и „терористи“, защото така е в сериалите на Netflix. Когато питаш какво е НАТО, получаваш отговор „това са добрите“.
Геополитическата им информираност се гради на диалога между герои от „Homeland“ и „House of Cards“. Ако някой ден Netflix пусне поредица, в която Русия е хипстър утопия, те ще сменят идеологията със скоростта на хиперзвукова ракета „Кинжал“.
Това са културни евроатлантици, чийто основен критерий за цивилизация е дали кафето е „flat white“ и дали някой използва думи като „safe space“.
Те не мразят Русия- просто не разбират кирилица, освен ако не е на тениска от Zara.
Тяхната най-голяма политическа драма е, когато санкциите засягат любимата им западна марка.
Парадоксът е, че вярват в „ценности“, които изцяло консумират като продукт.
8. Евроатлантици по ДДС
Тази група е икономическият фундамент на грантовия космос. Те вярват в евроатлантизма, защото от него зависи оборотът им.
Тук спадат консултанти, НПО-търговци, медийни посредници и фирми, които са измислили как всяка евро програма може да се превърне в личен бизнес план.
За тях Брюксел не е столица на Европа, а банкомат с много бутони. Те никога не говорят за НАТО, но винаги за „европейски проекти за социално сближаване“. Реално се сближават само с парите.
Евроатлантизмът тук има изцяло счетоводен смисъл– колкото повече отчетни таблици, толкова повече любов към „ценностите“.
Те обикновено разбират Европа като „Еврофондия“ и мечтаят за нов оперативен програмен период както други мечтаят за ваканция на Бахамите. Ако някой ден ЕС реши да отпуска субсидии за геополитическа неутралност, тези хора ще преработят презентациите си за една нощ.
9. Евроатлантици по LinkedIn
Това са професионалните моралисти, чиято геополитическа идентичност е директно пропорционална на позицията им в корпоративната йерархия.
Те се самоопределят като „глобални граждани/граждани на света„, но не знаят какво означава това, освен че звучи добре в профила им. Видели са, че другите го имат. И работи!
За тях евроатлантизмът е HR стратегия – „корпоративна етика в геополитическа опаковка“. Те пишат постове с фрази като „Трябва да защитим демокрацията чрез лична отговорност и устойчиви практики“, докато аутсорсват труда си към по-евтини пазари като Филипините и Малайзия.
Тази група има високо его и ниска културна дълбочина. Те вярват, че светът се подрежда чрез „добро управление“ и „дигитална трансформация“, но не могат да обяснят какво значи това извън корпоративния жаргон.
Когато световният ред се срути, те ще продължат да говорят за ESG показатели и психично здраве на екипите, докато около тях падат валути и режими.
Историците ще ги запомнят като хората, които са аплодирали бурята, защото е била „инклузивна“.
10. Инертни Евроатлантици
Те не са евроатлантици по избор, а по инерция. Не защото вярват в Запада, а защото нямат алтернатива, която да могат да артикулират. Те не познават нищо извън шаблона на телевизионните новини.
Това е множеството, което казва:„Е, по-добре с Брюксел, отколкото с Москва“, без да е ходило нито в Брюксел, нито в Москва.
Евроатлантизмът тук е интелектуална застраховка– щом не си против Запада, значи си от „добрите“.
Тези хора не вярват, че светът може да има повече от един център. За тях идеята за многополюсност звучи като техническа грешка.
Те просто искат да живеят спокойно и да имат стабилна валута. Парадоксът е, че именно те ще пострадат най-много, когато еднополюсният модел се срути, защото нямат психологическа подготовка за свят без координати за добро и зло.
11. Евроатлантици по травма (посттравматични)
Това е особена група от хора, които не са евроатлантици по убеждение, а по травматичен рефлекс от миналото.
Те са били потискани, унижавани или обиждани в социалистическата система и сега виждат Запада като символ на компенсация.
За тях Европа е психотерапевт, а НАТО е охранител срещу демоните от детството. Тази идеология е не толкова политическа, колкото емоционална реституция– начин да се излекува срама на миналото чрез нова лоялност. Клетвите пред новия султан отдавна са забравили клетвите пред старите султани- това е духът на времето.
Проблемът е, че тези хора рядко могат да преработят травмата си, защото Западът не лекува, а експлоатира идеологически.
Когато разберат, че никой не чака България в „клуба на богатите“, те преминават през вътрешен сривл подобно на човек, който разбира, че терапевтът му просто му е вземал пари, за да го пържи, защото е глупак.
В политически смисъл това са първите дисиденти на новия евроатлантизъм– хората, които ще го напуснат от лична болка.
12. Позьори на ценностите и робите на суетата
Това е най-луксозната форма на евроатлантизъм- елитарният кич на моралната поза. Тук често откриваме много жени, поради определена антопологична детерминираност на биохимично ниво, наречена „суета“.
Тук попадат публични личности, журналисти, анализатори и политици, които са открили, че най-бързият начин да изглеждаш интелигентен е да цитираш CNN и да се възмущаваш от Русия.
Те вярват, че западната ориентация е нещо като културен дрескод за днешния ивент- задължителен аксесоар за медийни покани и социален престиж.
Тяхното мислене е инстаграмно– важно е да изглеждаш като европеец, но не и да мислиш като такъв. За това си купуват скъпи дрехи, за да не разберат, че всичко е опаковка.
Те говорят за ценности, докато гледат в огледалото и проверяват дали светлината пада добре върху профила им.
За тях „демокрация“ е дума, която се използва между две рекламни паузи. Дълбоко в себе си знаят, че ако някой ден евроатлантизмът престане да носи лайкове, те ще станат „глобални миротворци“ с нова биография и старо его.
Евроатлантикус ПишманБулгарикус и бъдещето на вида
В България евроатлантизмът вече не е идеология, а запазена марка. Той е сектата, която крещи „Запада е един и ЕС е неговия пророк“ по ислямски и „Да нямаш друг Бог освен мен“ по християнски.
Той функционира като социален пропуск. Различните групи го употребяват по различни причини, но резултатът е един и същ, а именно подмяна на реалния избор с психологическа принадлежност.
За някои това е инструмент, за други- вяра, за трети- просто навик. В основата обаче стои едно общо усещане, че светът, в който сме се подредили под западния чадър, започва да пропуска дъжд.
Когато еднополюсният модел окончателно се разпадне, всички тези типове ще се разделят на две категории: тези, които могат да мислят самостоятелно, и тези, които чакат новият хегемон да им каже в какво да вярват.
В този смисъл българският евроатлантизъм е не толкова геополитическа ориентация, колкото тест за интелектуална автономия.
…и този тест, както изглежда, повечето видове евроатлантици още не са готови да положат.