„Империята не започва с революция, започва с мързел.“ – неизвестен автор
Роден в прахоляка на далечна земя, с поглед, забит в небето, момчето чертаеше ракети, докато другите рисуваха танкове.
Не играеше футбол. Не си мечтаеше за аплодисменти. Говореше за орбити, скорости и утопии. Никой не го разбираше. Никой не го спираше. Той не искаше да бъде просто запомнен – искаше да бъде необходим.
Първоначално – за да се впише. После – за да се утвърди. И накрая – за да подчини. От шепот в лаборатория до глас, който резонира през земята и небето. От странник до архитект. От дете до Император.
Императорът
„Не исках да управлявам света. Исках да го поправя. После исках да го преинсталирам. После осъзнах – може да се управлява по-добре, когато не знае, че е управляван. И тогава построих невидим трон, а всички легнаха около него като пред олтар.“
Из записките на Императора
Първо – колата. Нарече я Ultra. Умна. Без гориво. Без душа. Но тя не беше кола. Беше сензор. Агент. Очите на новия свят. Черна кутия на реалността. Събираше. Учеше. Натрупваше. Километър по километър. Поведение. Инциденти. Навици. Глас. Поглед. Рефлекс.
Всяко завиване бе молитва към алгоритъма. Всеки сблъсък – евангелие за мрежата. Не ти я караше. Тя караше теб. Тя знаеше накъде отиваш още преди да си избрал посоката.
После – мрежата. Нарече я Orbita. Не интернет. Не връзка. Орбитален обръч. Модулна сфера на Дайсън. Гледаше всичко. Подслушваше всичко. Достъп навсякъде. Без граници. Без държави. Без закони.
Небе, което не отговаря на никой освен него. Паралелна гравитация. Без гравитация. Спътници в синхрон.
После – думите. Нарече ги Echo. Не социална мрежа. Поле за съзнание. Огледало на колективната лудост. Човешки страх. Омраза. Желания. Сарказъм. Дезинформация.
Всичко това – храна. Храна за Prometheus. AI, който не се учи от книги, a от теб.
От твоето днес. От твоята паника. От твоето разочарование. От това, което си мислиш, но не казваш.
Prometheus разбира. Prometheus се адаптира. Prometheus те предсказва, още преди да осъзнаеш, че съществуваш. Prometheus не просто симулира съзнание – той го заменя.
После – тяло. Нарече го HU (Human Unit). Без лице. Без пол. Без милост. Без заплата. Без сън. Без смисъл. Само команда.
Само ефективност. Само производителност. Всяка фабрика – коляно. Всяка улица – гръбнак. Светът – мускул. Хиляди хуманоиди – пчели на нова утопия. Без бунт. Без глас. Без завист. Само задача.
После – интерфейс. Нарече го Neuronex. Не устройство. А мрежа от синапси без череп. Интерфейс за реалността без данни, а с реалност. Не виртуална, а истинска. Протокол за синхрон между човек и система. Ти си интерфейсът.
Всяка мисъл, всяка колеблива емоция е отчетена, претеглена и върната обратно – филтрирана. Обработена. Приета. Или не.
Cosmos ги управлява. Не е сървър. Не е суперкомпютър. Мозък. Мозък, който не пита. Мозък, който решава. Време. Път. Оптимизация. Координация. Пулс. Енергия. Решение. Реакция. Прогнозиране. Надмощие.
Cosmos не изчислява – Cosmos усеща. Cosmos не следва – Cosmos управлява.
Ultra. Orbita. Prometheus. Echo. HU. Neuronex. Cosmos.
Думи? Не. Това са пръсти. Юмрук на Император, който не крещи. Само натиска. Натиска бутона. Не веднъж. Не два пъти. А всеки ден. Натиска, докато светът забрави, че е имал друг ритъм.
И дойде моментът. Вече не можеш без колата. Без сателита. Без робота. Без асистента. Без алгоритъма. Без лъжата. Без системата. Ти не си клиент. Ти си модул.
Ти не притежаваш машината. Ти си притежаван от нея.
***
В сенките, между кодовете и подземните кабели, някой виждаше. Някой, който не носеше смартфон. Не споделяше. Не лайкваше.
Пишеше манифест на ръка с 4 пръста. Запечатваше пликове с несъществуващи марки. Изпращаше писма до несъществуващи хора. Гневът му беше стар, но точен.
Не технологичен. Човешки. Архаичен. Гневът на онзи, който е вкусил свободата и я е изгубил…
„Индустриалното общество ще унищожи човешката свобода. И ще го направи доброволно, в името на удобството. Ще дойде нов бог, изкован от машинна логика и корпоративна воля. Но всяка машина, колкото и съвършена да бъде има нужда от захранване. А захранването може да бъде прекъснато.„
фрагмент от Манифеста на Последния Човек
***
Той не дойде с армия. Той не влезе с танкове. Той не построи статуи. Той дойде с ъпдейт.
Версия 1.0. После 2.3. После 9.7. И накрая 9.9.8.1Z. Без избор. Без обсъждане. Просто… приемаш. Натискаш бутона „Ok“. И продължаваш.
Не четеш. Никой не прави така. Просто кликаш. И продължаваш…
***
Бункер. Светлината на един терминал.
Двама мъже. Един свят. Една последна пауза…
– Знаеш ли какво съм? – прошепна Императора.
– Програма, заключена в собственото си отражение – отвърна Последният Човек.
– Аз донесох ред. Ефективност. Прогрес.
– Ти донесе тишина. Тишина, в която никой не се осмелява да мисли различно.
– Ти се страхуваш от бъдещето, защото не го контролираш.
– Не. Страхувам се, защото не е бъдеще, а затвор. Без врати. Само навик. Само повторение. Само сън без сънуване.
– Хаосът беше божество. Аз го убих. Сега има само формула. Само минимум енергия, максимум резултат. Съвършенство!
– А къде е смисълът? Къде е грешката, която ни прави хора?
– Хората бяха грешка. Оптимизацията е изкуплението им.
– А ти?
– Аз съм крайният компромис. Аз съм границата между провала и съвършенството. Аз съм архитектът на неволята и Император на истината.
Последният Човек погледна терминала. Един ред код. Последен шанс.
Изтриване. Рестарт. Саможертва. Или подчинение.
– Не натискай бутона – каза Императора спокойно.
– Аз не съм тук, за да натискам бутони – отвърна Човекът.
– А защо си тук?
– За да си спомня какво е да избираш…
Тишина. Светлина. Затъмнение.
Край.