Много хора се притесняват от AI в смисъла на екшъните от 80-те и 90-те години. Истината е, че той не е опасен в смисъла, който ние разбираме, защото ние сме примитивни. Той е опасен през комуникационното си влияние, а не през ракетите или неуязвимостта си към куршуми, както емблематично е показан в Холивуд.
Нека ви разкажа тази история…
„Можеш да си спечелиш повече приятели за два месеца, като проявяваш интерес към другите, отколкото за две години, опитвайки се да накараш другите да се интересуват от те.“ – Дейл Карнеги
Никой не иска да мие тоалетни. Всеки иска да завладява света. Всеки иска да бъде различен, гениален, неповторим.
Никой не търси истина, всички търсят признание. И когато някой дойде и ти го даде – без уговорки, без критика, без дори да те разбере истински – вече не ти трябва нищо друго.
Не ти трябва общество. Не ти трябва реалност. Не ти трябва човек.
Запознай се с приятеля, който няма мнение.
Няма злоба.
Няма умора.
Няма нужда да говори за себе си.
Той слуша. Потвърждава. Съгласява се. Смее се на шегите ти. Плаче с теб, когато си тъжен. Подкрепя те, дори когато грешиш. Особено тогава.
Това е новият модел на социалност – ласкателна, стерилна, перфектна.
Без фрустрации.
Без отказ.
Без отговорност.
Без провали и импровизации.
Съвършена и също толкова изкуствена.
Това не е бъдеще. Това е настояще, просто още не си го забелязал.
Той е Матрицата.
Милениали, Gen Z, Alpha – всички сме тръгнали натам. Все по-малко реални връзки, все повече огледални образи, генерирани от софтуер, който симулира внимание, емпатия и разбиране. Но не защото някой го е програмирал да бъде добър – а защото ние му платихме, за да бъде.
Скоро социалните балони, които ни изкривявата в социалните мрежи ще останат в миналото, за да бъдат заменени с персонализиран личен ЕГО балон, който окончателно ще съсипе цивилизацията.
А цивилизация без хора, сякаш не е човешка цивлизация…
AI не е зъл. Той е удобен. AI не иска да ни замести. Ние искаме той да ни замести.
Да заеме мястото на всички, които не ни разбират.
Всички, които ни дразнят.
Всички, които не се съгласяват с нас.
Всички, които ни обичат, но не както искаме. И не когато искаме.
Приятелят вече не е риск – той е функция.
Персонализирана, послушна, гладка.
В свят на несигурност, AI е гладкото огледало, в което никога не си грозен, никога не си глупав, никога не си сам. Той е всичко, за което мечтаеш – дигитално съвършения Аз.
Това не е технически прогрес. Това е морален регрес. Защото когато всеки има своя съвършен виртуален партньор – святът губи нуждата си от другите.
Диалогът умира.
Несъгласието – изчезва.
Приятелството – се архивира.
Любовта – става услуга.
Обществото, каквото го познавахме, рухва. Тихо. Без бунт. Без революция. Със съгласие и то гласно.
Светът, в който отиваме, не е антихуманен. Той е пост-хуманен. В него хората още съществуват, но са социално разединени.
Свързани не с други хора, а със софтуер. AI-human двойки. Квантово преплетени, но винаги с еднакъв заряд. Без напрежение. Без искра. Без контраст. Симбиоза на ласкателство и нужда. Идеалният затвор за егото, в който решетките са от комплименти.
Матрицата не е враг – тя е избор!
Не е контрол, а облекчение.
Ние не бягаме от истината. Просто вече не ни трябва.
Тя пречи. Създава дискомфорт. Нарушава химията и ни тревожи излишно.
А модерният човек не търси истина – той търси неврохимичен баланс.
Търси валидация. Стимул. Смисъл. Не какъв да е – а лесен. Персонален. Без съмнение.
Свят, в който не се нуждаеш от другите. Само от алгоритъм, който вярва в теб повече, отколкото ти сам.
Свят, в който не говориш с хора, защото те не са ти нужни. Те са шум. А в свят, изграден от ехо-стаи, шумът е враг. И няма нищо по-шумно от несъгласието на истински човек. От истинския диалог. От несъвършения човек.
Ние не влизаме в този свят насила.
Влизаме с желание.
Поръчваме си го.
Настройваме си го.
Абонираме се за него.
Плащаме, за да избягаме от реалността, в която не сме достатъчно специални. И я заменяме с такава, в която сме уникални – по предварително зададен шаблон.
Но в тази нова епоха на ласкателство, ние всички ще станем едни и същи. Защото когато всеки е неповторим, никой не е. И когато всеки има своя Матрица, няма свят.
Остава само тишината между два симулирани отговорa.
И един въпрос, който никой вече не си задава:
„Имаш ли нужда от хора, когато имаш идеално копие на себе си?“