Не съм пацифист. Прагматик съм. За това ще прочетете долното…
Всяка война започва с велико обещание.
За чест, за свобода, за бъдеще.
Войната не прощава.
Не се интересува от героичните речи, от телевизионните обръщения, от химните и патриотичните лозунги.
И винаги завършва с масови гробове, изгубени поколения и политици, които оправдават собствените си провали с фрази като „Нашите момчета не умряха напразно.“
Войната е месомелачка, в която накрая остават само онези живите, които са оцелели достатъчно дълго, за да погребат онези другите – мъртвите.
Днес, когато Украйна продължава да се бори за мир, е важно да се обърнем към историята и да извлечем уроци от миналото.
Един такъв урок идва от Италия по време на Първата световна война, когато хиляди войници загиват в безсмислени атаки, а техните семейства остават с празни ръце и разбити сърца.
ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ЖИВИТЕ КЪМ МЪРТВИТЕ
Те тръгнаха.
Млади. Уверени. Развълнувани.
Някои доброволци. Други изпратени насила.
Всички – с една надежда. Че тази война е последната. Че ще се върнат у дома като победители.
Но войната не прави победители.
Тя прави само вдовици.
Майки без синове.
Деца без бащи.
И някъде там, сред окопите, сред калта, между експлозиите и писъците, войниците разбират истината. Разбират я секунди преди да бъдат разкъсани от шрапнел. Или преди да изстинат в агония, докато кръвта им попива в безразличната земя.
Войната не е за тях.
Ветераните от войната в Ирак имат интересна реплика „Чуеш ли куршума, значи си жив!“.
Войната е за онези, които стоят далеч.
Онези, които ще нарекат тяхната смърт „необходима“.
Онези, които след края на всичко ще се качат на трибуните и ще кажат онова, което винаги казват: Нашите момчета не умряха напразно.
1915. ИТАЛИЯ. ВЪЛНИТЕ ВОЙНИЦИ
Италианската армия се изправя срещу Австро-Унгария.
Генералите имат прост план – масови атаки.
Изпращат вълна след вълна млади италианци срещу укрепените позиции.
„Ще ги пречупим с численост!“, твърди генерала начело.
Но картечниците не се пречупват. Телата на мъртвите се трупат. Полетата почерняват от кръв.
Хората не вървят към победата.
Вървят към смъртта.
600 000 загиват.
И когато всичко свършва, когато последният изстрел е даден, когато единственото, което Италия има, са гробове…
Политиците излизат и казват – Нашите момчета не умряха напразно.
2025. УКРАЙНА. СЪЩАТА ЛЪЖА.
Трета година война.
Украйна губи хора.
Хиляди.
Стотици хиляди.
Фронтът не мърда.
Но Киев говори за „победа“.
Говори за „още малко“.
Трябват „още малко“ мъже.
Трябва „още малко“ време.
Трябва „още малко“ кръв.
Трябва „още малко“, защото няма друг план.
Западът изпраща оръжия, но не в достатъчни количества, качества, видове или друго.
Русия укрепва позициите си.
Войната се превръща в месомелачка.
И нали не се съмняваме, че накрая, след още десетки хиляди убити, някой ще се качи на трибуната и ще каже:
„Нашите момчета не умряха напразно.“
Лъжа.
КОЙ ЩЕ ПЛАТИ СМЕТКАТА НАКРАЯ
Сметката идва винаги. За Италия я плати едно загубено поколение.
За Украйна?
Киев знае.
Зеленски знае.
Накрая някой ще трябва да е виновен.
Ако Украйна загуби – ще бъде той.
Ако Западът спре финансирането – ще бъде той.
Ако мирът дойде прекалено късно, когато вече няма какво да се спаси – ще бъде той.
Той го знае.
Но какво друго може да направи?
Да признае, че войната се е превърнала в безсмислен Ад?
Че кръвта вече не се пролива за „свобода“, а за политическо оцеляване?
Не.
Затова ще продължи. И ще повтаря мантрата, която всички диктатори и генерали повтарят преди края си – нашите момчета не умряха напразно.
Когато разумът се завърне
През 1917 г. Италия най-накрая разбира истината.
След Катастрофата при Капорето войниците отказват да умират за безсмислени каузи.
Масови дезертьорства.
Съпротива срещу заповедите.
Войната вече не е „героична“.
Беше просто Ад. Украйна може би или може би греша, но още не е стигнала този момент.
Но ще го стигне.
Всяка нация стига до него, когато труповете станат твърде много, за да бъдат прикрити със знамена.
КРАЯТ
Войната ще свърши. Всички войни свършват.
Въпросът е как.
С мир, докато все още има какво да се спаси?
Или с още хиляди гробове, с още една загубена генерация, с още стотици хиляди души, които никога няма да простят?
Семето на омразата вече е посято. Но дори и сега може да бъде спряно.
Трябва смелост за война.
Но трябва още по-голяма смелост за мир.
И въпросът е: Дали Зеленски ще има тази смелост, преди последната гробна плоча да бъде поставена?
Мирът изисква смелост – смелостта да признаем, че понякога компромисът е по-добър от продължаващия конфликт.
Нека се поучим от миналото и да работим за бъдеще, в което фразата „нашите момчета не умряха напразно“ няма да бъде необходима.