10 години чакам да напиша тази статия, за да изкрещя на целия свят силно, че не е нормално да умреш на 42 от затлъстяване, докато „харесваш тялото си“. Днес числата ми дават възможност да го направя.
И не, не числата от някаква статистика за инфаркт на миокарда или диабет, а статистиката от модните подиуми в Ню Йорк, Лондон, Париж и Милано, поне според The Guardian и ангажиментите на Plus Size „моделите“ на модните подиуми.
Модата на дебелаците, наречена „боди позитивизъм“ се разпадна по шевовете на XXL клин, щом се появи едно хапче за отслабване (добре де, спринцовка), което не изисква пот, усилие и труд, а предлага поредния битов шорткът за слабохарактерни биологични единици.
…защото не можеш да спориш с гравитацията, нали? А и да спориш – не можеш да победиш!
Лоен геноцид за малоумници
Имало едно време една тлъста, мързелива свиня. Не буквално – метафорично.
Емблематично. Универсално.
Същество със 134 килограма самооправдание, натъпкано със сос от самосъжаление и полято със сироп от социална симпатия.
Създание, което наричаше всяка гънка „благословия“, всяка стрия – „история“, а всяка доза инсулин – „просто част от пътя ми към себе си“.
Тази мързелива, денонощно рисуваща фалшива реалност свиня беше идол.
Богиня на сланината.
Инфлуенсърка на апатията.
Царица на целулита с корона от чийзкейк и мантра от типа „нямам нужда да се променям, защото съм си достатъчна“ и кокетен жест на афро-циганка от Бронкс.
Но после дойде Ozempic. И истината изби като мазен среден пръст от кутия с калоричен чипс.
От XXL до XS – в три игли и половин гузна съвест
Какво се случи с гордите тюлени, вилнеещи и канселиращи главните герои от „Новите дрехи на царя“ в TikTok, които до вчера позираха в бански със слоган „No shame, only curves„?
Смениха слогана с „No carbs, only Ozempic“ и млъкнаха. Изчезнаха. Стопиха се.
Еволюцията от „Погледни колко съм красива“ до „Не ме тагвай на стари снимки“ се случи за по-малко от година.
И не, не започнаха да тичат в парка, нито във фитнеса. Не започнаха да полагат усилия. Просто намериха магия, която да реши проблемите им с мързела, за да може да излъжат някой бунак, че стават за нещо…дори след като отслабнат.
Не, те не тичат, освен към аптеката, а морално-етичният им активистки завой беше по-рязък от новите им скули.
Същите хора, които наричаха Victoria’s Secret „фашистки култ към ребрата„, днес пускат сторита с фейслифт и джинси в размер, който преди използваха за ластик за коса.
Те не отслабнаха въпреки себе си.
Отслабнаха, защото никога не са понасяли това, което са били.
Всичко беше оправдание с розова панделка.
Оземпик не победи затлъстяването, а оправданията, мързела и лицемерието
Тази спринцовка не коригира телата. Тя коригира изречените лъжи.
С нея си отидоха всички приказки за „естествена красота“.
С нея умря идеологията, че мазнината е въпрос на мнение.
И в това няма нищо лошо за обикновените хора, но за богините на сланината – тя е Апокалипсиса.
Истината е грозна, но е факт:
Ако можеха да се отслабне лесно и без усилие, всички „горди тюлени“ мигновено се отказваха от себе си. А казваха, че нямало по-бързо нещо от скоростта на светлината – има, дебалана сменяща профилни снимки със задна дата.
Същите, които до вчера те гледаха все едно изнасилваш „философията“ им, само защото тренираш и ядеш нещо различно от фъстъчено масло с броколи в крем карамел или кофа KFC.
Днес същите тези богини на сланината са с изтрити/променени профили, докато са пратили двойната брадичка, омазана от дюнера в небитието. А ново „аз“, то си остава със същата стара посредствена същност дори в нова опаковка.
Богините на сланината и култа към дюнера
Те не вярваха в това, което проповядваха.
Те вярваха, че ако викат достатъчно силно, някой ще им повярва, че мазнината е вяра. Вяра в кардиолога и в правата, но дебела вяра.
Лойта не е религия!
Мазнината е метаболитна бомба със закъснител.
Тя не е индивидуалност.
Тя е симптом.
И вместо да се лекува, тя беше поставена на пиедестал.
В колко по-безумно малоумен свят можем да живеем при положение, че здравната система се задъхва, а ние я товарим още повече с поведенчески малоумен култ, който на практика отрича здравето.
Снимаха се с ангелски крила.
Говореха с езика на психолог, но с дишането на покрит басейн, в който са пуснали едновременно парен локомотив, стар фритюрник и два бременни моржа в овулация.
Не искаше да бъде приета.
Искаше всички други да се чувстват виновни, че не са като нея. Дебели. Мързеливи. Лицемерни.
…но свърши.
Феминизъм на гладно
Цялата тая „активистка“ абстрактна конструкция рухна при първото убождане от писалката с GLP-1.
„Обичай се такава, каквато си“, казваха, докато изчакваха аптеката да зареди нова партида, която причинява амнезия на съвестта и морала.
Същите, които обвиняваха модната индустрия, че не предлага размери над 50, днес се побират в рокли, които преди ползваха за калъфка на юрган, брезент за ТИР или резервен парашут за реактивна раница на НАСА.
Героите на мазнината мигновено предадоха своята битка.
Защото никога не е била битка. Беше измама.
Хипербола? Не, хипер-реалност
Котка вярва повече в правото на мишката да живее, отколкото затлъстяла активистка в собствената си философия.
Това не беше любов към себе си.
Това беше стратегическо избягване на отговорност, маскирано като личностна сила от хора, правещи пари.
Както алкохоликът казва, че просто е „социален пияч“, така и те обявиха затлъстяването за стил на живот.
Но когато дойде шанс да избягат от телата си – не се поколебаха. Нито за секунда.
И сега, освободени от килограмите, но все така пленени от мързела, лицемерието и псевдоактивизма се опитват да се престорят, че винаги са били тук.
Слаби. С усмивка. Със селфи и цитат на Мая Анджелоу.
Изключенията
Не. Това не важи за всички.
Не важи за жената с три деца, която няма въздух за фитнес. Не важи за онзи, който е преживял катастрофа, болест или хормонален ад.
Не важи за пенсионера, който е на 450 лева и вади хляба си от кофа.
За тях – уважение. Помощ. Респект.
Този текст е за другите.
За самодоволните косатки-консуматори на съчувствие, които обърнаха мазнината в социална стойност, а здравия разум в омраза и хейт.
Бодипозитивността е мъртва. Изядена. От създателите си. До последната троха и капка.
Днес те са слаби.
Но не по-силни. Изпразнени от философия, но пълни с нови оправдания.
Отслабнали, но антиволеви. Претопени, но не изкупени.
Те не спечелиха битката. Те просто се прехвърлиха в друг окоп.
С Ozempic в едната ръка и позьорски маникюр, който сочи камерата с изражение „никога не съм била дебела, просто бях misunderstood“, в другата.
Не отслабна, защото се обикна.
Отслабна, защото спря да се самозаблуждаваш, че си специална.
И всеки път, когато качваш нова снимка с хештаг #glowup,
си спомни:
Това, от което избяга не бяха килограмите, а собствените ти лъжи!