Среднощно тъпо

Искам да пиша сложни неща, но за съжаление няма кой да ги чете. Драмата на моя живот.

Понякога си мисля, че хабя таланта си да пиша текстове за ремонти и почистване, но после се сещам, че всеки може да пише клишета за личностно самоусъвършенстване. Пардон, да ги превежда.

Истинското предизвикателство е да пишеш за нещо отвратително тъпо – пробвайте. Може пък да нямам талант, макар, че аз лично не вярвам в този Бог.

Пиши просто казват в дебелите книги по копирайтстване. Пишеш просто за проста аудитория. После събереш някой и друг лайк в социалните мрежи. Много хора живеят за това. Странно е, че това ги прави щастливи или поне така твърдят. Аз не искам да пиша за проста аудитория. Ще ми се да е по-умна, за да ме предизвика.

Външната оценка за нас ни превръща в безгръбначни консуматори на лайкове, търсещи смисъла на живота в engage rate-a. Социалните мрежи ни дадоха възможност да минимизираме статистическата грешка. Всичко това, благодарение използването на по-големи фокус групи, наречени „приятели“, който замениха социалните ни групи от истински приятели.

Самият аз понякога го правя. После си бия един шамар пред огледалото, за да не се възгордявам за 3-те си лайка. Нямам човек, подобно на римски император, който да ми повтаря, че съм тъпо копеле и ще умра. Разчитам на собствената си шизофрения. Понякога помага. Понякога – не.

Често пиша статии в 1-2 през нощта. Обладан от поредния парадокс, в който виждам безумието на света и го изливам във високоабстрактни творчески диарии в съчетание с високопарна стилистика. Вероятно защото съм комплексар. Аз съм – вие не сте.

И без това никой не чете такива неща, но пък и аз не ги публикувам особено често. Сигурно имам стотина статии, които просто не си струва да пускам. И без това или няма да ги разберат или някой комплексар като мен ще се опита да елитарничи в коментарите с крадена куца интерпретация на 3-те книги, прочетени през лятото на 6-ти клас.

Всъщност май ми е все тая. Вече е малко късно да се препозиционирам в социалната хранителна верига. Кот‘ такоа чуек.

Пускам тихо телевизора. Заливат ме красиви картини от места, които дори не знам дали са истински. Диктор с успокояващ глас от екрана описва дълбините на Вселената и най-често говори за нещо тъмно, но не и за тъмната страна.

На кой му пука за черните дупки или ентропията? Светлината на екрана пробягва из стаята, а рязката й промяна ме кара да се обърна инстинктивно към екрана. Реклами.

Напоследък взех да гледам „Стани Богат“ по БНТ – никога не съм го харесвал, но поне няма 20 минути реклами. Харесвах „Минута е много“.

Знаете ли разликата между двете е в това, че в първото се играе за пари, а във второто за знания и то без излишен драматизъм. И все пак добър ход на БНТ да пуснат единственото предаване в Prime time, което не разчита на сейра като основен мотив за зрителски интерес. Поне не чак толкова.

Мразя драматизма по телевизията. Напоследък от всякъде те залива ред сълзи, ред сополи, ред плюнки. Фермери реват. Готвачи реват. Звезди реват. Актьори реват. Полицаи реват. НАП реват. Всички реват.

Често се чувствам като някаква адски суха скала в средата на пустинята, блъскана от реките на безкрайните сълзи – ту от щастие, ту от тъга. Темерут.

Среднощно тъпо
4.5 (89.33%) 15 глас[а]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *